Минзухари

Топла Варненска сутрин в края на Февруари.

Влажно. Толкова влажно, че чак вдишваш влагата.

Тежка мъгла се стели. Усещам я как лепне по мен.

Сиво е.

Аз ритмично потропвам с ботуши.

Изправена, почти горда. След почти година корекции на стойката, вече не ходя леко надупена, раменете са изпънати, коремът прибран...и....това определено се забелязва.

Разминавам се с някое друго забързано, замислено, мрачно лице. Няма усмивка, няма дори поглед. Има само празнота.

Толкова е влажно, че чак имаш чувството, че вали ситен дъждец. Попива в току що оправената ми коса – вече нямам прическа. Усещам дори че миглите ми започват да залепват – и хубав грим нямам вече.

А ми е толкова спокойно и доволно.

Пълня си дробовете до дъното с въздух и дишам влагата. Така, както рядко се сещаме да дишаме в забързаното си ежедневие. Така, както не съм дишала скоро. Дълбоко. Бавно. Изпълващо. Засищащо.

Токовете ми продължават да отброяват ритъм. Усмихвам се. Влагата охлажда лицето ми. Хората ми правят път. Дори се обръщат да ме гледат.

Ах, как искам, как само искам, да дам последните стотинки в джоба си за връзка оранжеви горски минзухари! Оглеждам се за някоя баба с прилежно подредени домашни стоки и чашка с цветчета...но, уви, или е много рано, или сивото време ги е отблъснало...

Нищо.

Минзухарите цъфтят в мен.